Седях си на пейката пред блока, ядейки баничка, когато до мен седна един силно съмнителен господин. Той носеше черен шлифер и бомбе - изсветляло от времето. Стойката му силно напомняше питанка, а лицето стигаше до земята. 
Той извади захабена табакера. Вече си представях малките цигарки, свити с тютюн от руския пазар, но той ме изненада. Една недопушена пура лежеше в кутийката. Дядката я захапа и затършува из вътрешния си джоб, откъдето извади кутийка кибрит Zebra. Ха! Бях ги забравила тези!
Старецът се обърна към мен с дълбок и дрезгав глас:
–Ти си от петия етаж, нали? – стисна пурата между сбръчканите си устни и запали.
–Да, ас шъм – смотолевих, къде от срам, къде защото устата ми беше пълна с баничка. 
–Чу ли вече митовете за блока?
–Хазяйнът ми разказа за предния наемател… някъв луд. 
–Той Пешо, не беше добре… Ама не за него ти говоря. Виж, живея тук близо петдесетина години, а само съм чувал… Ти прецени, но знай - зимата, когато нощта е най-дълга, асансьорът се поврежда. Качи ли се хубаво момиче – блокира! То това не е страшно само по себе си, но идната сутрин момичетата ги няма…
–Наистина? Само в такъв ден? 
Държейки баничката си, пръстите ми затрепериха, кожата ми настръхна от краката до ушите, а дядката до мен се спукваше от смях. Така се разсмя, че чак се задави и разкашля.
– Измишлихте го!? – попитах с пълна уста. Нима бях толкова наивна?
–Искрено се извинявам, но датата го изисква.
Просветна ми! Днес бе първи април.