Дори и през най-безоблачните дни Филип и Виана се караха. Караха се често, отдалечаваха се и винаги се сдобряваха на едно и също място – на Трихълмието. И двамата обичаха да се вричат именно там, където е издигнато и каменното сърце. Виждаха го само тези, които искаха да го видят.

А днес валеше напоително в центъра, необичайно за града на слънцето. Отново спореха. Сякаш чужди на безгрижието, което Пловдив носеше със себе си. Виана се обърна рязко, отскубна се от Филип и започна да бяга. Бягаше уверено по калдъръмените улички и цветните къщи в стария град. Изведнъж се смрачи по-силно и небето изгуби и последния оттенък от синия си цвят. Виана стигна Трихълмието и затича по калната трева към любимото си място. Стоеше, дъждът я мокреше, а Филип не идваше. Тя заговори на висок глас:

- Иска ми се да бъда като теб. Да застина. Да застина в капана на времето, но в пълното си величие. Нито една буря да не може да ме сломи.

Виана не чу как нечии стъпки приближиха, как нечии ръце застинаха на раменете ѝ.

- Не се страхувай от бурята, Виана. Бурните времена раждат история. От нас зависи как ще я продължим.

Слънцето започна да се прокрадва между дъждовните капки. Изведнъж каменното сърце се обагри в седем различни нюанса. Филип и Виана останаха, докато дъгата не се скри. Тя се задържа закратко, но нямаше да бъде същата по същото време в утрешния ден за някой друг. В капана на безвремието бяха само те, тук и сега.