Децата са различни. Аз, например, бях много плахо и тихо дете. Обичах да си играя сама. Мама ми шиеше най-хубавите рокли. Приготвях си чантата за училище от предната вечер и се усмихвах на непознати по улицата. Искаше ми се да заговоря поне веднъж някого от тях и все не можех. Беше ме страх. Какво щях да попитам? Дали нямаше да ме подминат? Един октомврийски следобдед на път за вкъщи след училище забелязах отсреща да се задава висок господин с шлифер и бомбе. Той беше различен от останалите минувачи с това, че сякаш не бързаше за никъде. Когато се приближи достатъчно, с примряло от вълнение сърце, го попитах: „Извинете, господине, колко е часът?“ Той се усмихна и каза: „Един без петнайсет.“ Благодарих и продължих към вкъщи по-щастлива от всякога. На следващия ден го срещнах отново и пак го попитах за часа. Същото се повтори след ден, минаха седмици, може би дори месец. Докато веднъж не го срещнах отново, но нещо се беше променило. Той бързаше. Почти ме беше подминал, когато се обърна и извика: „...колкото вчера по същото време!“ Не го видях повече. Години по-късно разбрах, че този случаен минувач ме бе научил на нещо много важно - да не питам за времето. Защото със секундата, в която поглеждаме часовника си, губим един изключителен миг, в който бихме могли просто да се огледаме и да благодарим за всичко, което имаме точно сега. А часът винаги ще бъде колкото вчера по същото време, само че мигът никога няма да се повтори.