Отново на път за работа. Но този път сякаш беше в някаква друга реалност. Вече втора седмица колата му беше в сервиза и се принуждаваше да ползва градския транспорт. Тази мисъл го сломяваше. Приемаше го като лично падение.
Не се беше качвал на автобус, откакто го повишиха и си купи кола. От ония баварските. Бързо свикна с удобството на луксозното возило. Оттогава гледаше с насмешка на скупчващите се пред вратите на автобусите хора. Като сардини, които бързат да влязат обратно в консервата.
А ето, че сега сардината беше той. Налагаше се да споделя всеобщата съдба.
Някакъв автобус се подаде иззад завоя. Дисплеят над предното стъкло показваше номер, който не му вършеше работа. За пореден път прокле съдбата си.
Тогава я видя. Тичаше след автобуса, устремена да не го изпусне. Кехлибарените ѝ къдрици се вееха на вятъра, а обутите в прилепнали дънки крака ловко преодоляваха насрещните препятствия. Движеше се с пъргавината на млада сърна и стремежа на лъвица.
Автобусът спря и разтвори врати. Тя премина покрай него и тогава нещо изтрака в краката му. Телефонът ѝ. Явно не усети липсата му защото тръгна да се качва. Той бързо го вдигна и улови ръката ѝ.
– Извинявайте, май…
– О, много Ви благодаря! – лицето ѝ грейна като слънце след пролетен дъжд в китна поляна.
След това се качи, а той я изпрати с поглед.
Колата му беше готова от една седмица. Но той продължаваше да ходи на работа с автобус с надеждата да я срещне отново. Тази реалност се оказа много по-вълнуваща.