Събудих се на слънчевата магистрала. Като всички. Забелязах две линии със стрелкички на пътя - сини и зелени. Накъде ли водеха? Последвах ги. Вървяха все заедно. Видях, че и аз оставям стрелкички. Жълти. Говорех с хората, които срещах, виждайки и техните стрелкички. Пътят се изпълни с цветове. Не знаех кои да следвам. Някои водеха по пътя, други - по криволичещи пътечки. Постепенно спрях да следвам. Сама избирах накъде. Виждах къщички, до които водеха стрелкички. Не всички излизаха. Влизах понякога, но не стоях дълго. Продължавах. Без ясна посока. Срещах всякакви хора, но никой не ходеше заедно с мен. Винаги крачка встрани. Това ме натъжаваше. Дали им имаше нещо? Или на мен? Тръгнах по пътека, където малцина бяха минавали. Не се оглеждах. Стрелкичките ставаха по-малко, а пътеките - по-тесни. Навлязох в гъста гора. Беше мъгливо и валеше. Стигнах къща, към която водеха линии. Но нито една наобратно. Продължих да вървя. Пак стигнах къщата. Продължих. Всичко се повтаряше. Последният път реших, че е време да вляза. Застанах на верандата. Поех дълбоко въздух. И чух глас. Обърнах се, проследих видяния силует и стигнах до едно момче. Попита дали ще го упътя. Бил пробвал много пътеки. Всичките все го водели там. Казах, че и аз все на това място попадам. Видя, че треперя. Каза ми, че ми дава якето си докато не излезем от гората. Ходеше точно до мен. Скоро изчезнаха дъждът и мъглата. Небето се разясни. Отдавна не бях виждала слънцето. Върнах му якето, но продължихме да вървим заедно. Беше хубаво отново да съм на правилния път.