Беше топла испанска вечер, а еуфорията караше хората да се чувстват като свръхчовеци.

Гейша танцуваше с фламенко танцьорка, а супермен се бореше с тореадор за вниманието на Клеопатра.

Ана се чувстваше не на място и ровеше нетърпеливо в чантата си. Само доминото, което скриваше синия ѝ поглед я правеше част от Карнавала.

Извади кутия с цигари, сипа си сангрия, отпи нервно, а до нея мургава дама с кристално кълбо магически запали цигарата ѝ.

- Местна ли си? - попита маскираният мъж.

- Да, а ти, откъде си? - отговори Ана.

- Аз съм пътник, нищо не ми принадлежи и аз на никого не принадлежа, казвам се Мартин.

- Аз съм Ана. Какво ще каже кълбото за мен?

- След месец ще ми дойдеш на гости в моя град, София.

- Няма шанс. - засмя се Ана.

- Попитай сърцето си. - каза Марин

- Кой слуша сърцето си в днешно време? - смръщи се Ана.

- Хайде да си затвориш очите. - предложи Мартин

Ана затвори очи, а Мартин продължи - Човек вижда по-добре със затворени очи - и сложи

бележка в ръката ѝ. Брой до 10 и отвори очи!

- Това детска игра ли е?

- Това е животът. Вечният пътник е като децата - живее тук и сега.

Ана отвори очи, чу се глас.

- Нашите хора тръгнаха, хайде!

- Как, а той?

- Самолетът му е след час, зарежи!

Ана отвори дланта си, на бележката пишеше: " Чакам те точно след месец, в три следобед, в моя град пред Руската църква, след това тръгвам... отново на път!

Ана се усмихна и прибра писмото до сърцето си.