Нали знаете всички тази известна линия - автобус 94. Хванеш ли я от Графа, както аз в този момент, те води към града на младите красиви студенти. Седя си спокойно, гледам отминаващите градски пейзажи и съм замислена. Но нали знаете това чувство, когато сякаш някой ви гледа. Да, изпитвам го в момента. Гледат ме привлекателните млади студети. И аз студентка като тях и аз привлекателна. Захласвам се отново в мисли. Какво ли да ям? Утре в колко ли започвах лекции? Стоп! Спряхме на спирка, автобусът се препълни. Затварящи се врати, шум, смях, погледи. Отново погледи, още повече върху мен. Днес бях изпипала външния си вид, със сигурност оглеждат роклята ми, вечерните обувки и естествено дългите ми мигли. Две момчета, едва не седнаха един в друг в опит по-бързо да заемат свободната седалка. Момчета, спокойно, със сигурност пак ще пътуваме заедно, още 4 години съм тук. Погледнах ги със смешна гримаса, а те от джентълмество един към друг (и за да направят добро впечатление) си преотстъпваха седалката. Заповядай ти, не ти седни, казваха един на друг. Русокосият се настани, абе май не само те ме гледаха. Харесвам русокоси. Другият застана срещу нас. Светофар, дълга отсечка, спирка, спирка, стоп. Съседът ми стана, отново втренчи поглед в мен, остави бележка и слезе. На мен ми оставаше още малко път. Гледам бележката, гледам навън, да я взема ли, за мен ли е? Какво обикновено оставят хората на седалките, ами билетче, за да помогнат на някого. Да, явно съм имала вид на гратисчия.