Рицарят Данте стягаше своите дисаги и се готвеше за път. Не му се искаше да напуска селото – то бе богато и гостоприемно. Когато бе дошъл тук преди време, местните го бяха посрещнали топло и бързо, той бе станал всеобщ любимец. Хората му даваха най-различни задачи, подвизи, с които Данте да докаже своята доблест. В процеса на геройство той печелеше злато и слава и дори намери принцеса, която да се влюби в него. Нещата бяха повече от чудесни. Годините минаваха, рицарят се радваше на успеха, а когато беше в настроение, ходеше да ухажва своята възлюбена.

С времето обаче Данте започва да приема всичко за даденост. В подвизите си стана мързелив и посредствен, принцесата посещаваше само когато изпиташе острата нужда от масаж. Хората започнаха да недоволстват срещу това поведение на техния герой, но нали друг нямаше, те нямаха особен избор. „С голямата власт идва и голямото безхаберие“, бе казала някоя Умна. Данте започна да яде и пие повече, от което шкембето му наедря и увисна. Рицарят се промени и хората спряха да му се възхищават.

И ето, че дойде ден, в който в селото дойде нов герой – рицарят Тричко. За кратко с поведението си той успя да спечели сърцата на селяните и дори открадна благородната принцеса на досегашния герой. Сега Данте се готвеше отново да тръгне на път и да намери следващото село, където да го почитат, както досега. До момента, в който някой Тричко не се появи и там. Тогава Данте отново щеше да тръгне на път.