Луната грееше със сребърен звън. Пътят бе празен. Аз бях опънал палец с надеждата някой да мине и да се смили над стопаджийската ми душа. Никой не минаваше. Явно светът не ме харесваше в онзи момент. Докато чаках, отворих пакет солети, които се оказаха с изтекъл срок на годност. Въпреки това се насилих да ги изям – бях гладен като язовец. По едно време в далечината заблещукаха фарове. Спасение! Отчаян, аз изтичах на средата на пътя, както си бях с вдигнат палец. Не, че имаше нужда, ама ей така – да се знае, че съм стопаджия. Когато ме видя, колата спря с недоволно скърцане на гуми. За съзвучие аз скръцнах със зъби. След това изтичах и отворих вратата на пасажера. От шофьорското място с безразличие ме гледаше тъмнокож мъж. Погледът му беше като на много стар геран – колкото и да го гледаш, все не му стигаш дъното.

- Хайде, ще се качваш ли? – каза сухо той. Аз послушно се качих.

- Закъде пътувате? – престраших се да попитам.

- За където и ти – отвърна мъжът

- А откъде знаете аз закъде съм?

- О, знам, знам. Всички хора пътувате натам.

От отговора му ме побиха тръпки. Не бях свикнал да ми говорят с разни мистики. В този момент покрай колата стана светло, сякаш влязохме в тунел. Само дето по този път тунели нямаше. Наоколо формите се размиха и аз усетих как тялото ми губи своята форма. Изглежда колата, която бях опитал да спра от средата на пътя в мрака, не беше спряла.