Когато бях малка, се хвалех, че знам пътя от вкъщи до детската градина и обратно. На ъгъла на блока вдясно, после само направо покрай люляците, лек завой наляво точно под цъфналите бледорозови ябълкови дръвчета и така чак до огромната върба с дървената къщичка, сгушена в короната ѝ. Следва забавяне на върха на бордюра на малката вътрешноквартална уличка точно до магазина с обикновените вафли и ледените сокчета. Поглед наляво, после надясно в посока двете яркожълти хълмчета на пътя. Ако няма препятствия, с небрежната детска стъпка право към бялата ограда и... ето моментът на истинско щастие – сграда за игри, а след като им се наситя – обратно към вкъщи.
Пораснах и вече знаех най-прекия път до класната стая и стаята по изобразително изкуство. Научих се откъде да не минавам с колелото. Запомних алеите в парка, по които се разхождахме. След това на коя врата на метрото е най-удобно да се качвам, за да съм близо до изхода. Как да пресрещам автобуса на следващата спирка, когато го изпусна, защото не съм била достатъчно бърза или не съм уцелила точния момент за тръгване.
Научих се и как да откривам пътя до най-неоткриваемата зала в университетската сграда. Как да търся пътя обратно, когато не знам къде съм. Разбрах и откъде обичам да минавам. Знаех всички пътища до местата, на които принадлежах. Само до теб не се научих как да стигам...