Имам история за разказване. Надявам се да е история - урок. Няма да ви карам да пускате сълза, пълна със съчувствие и жал. Много съм си добре даже, за да търся подобно нещо. Не искам и да бъда като онези, които налагат техния начин - не яжте месо, пийте вода, не пушете, правете секс с презерватив. Няма и да ви увещавам, че е важно да ходите на профилактични прегледи, просто ей така, за да се уверите, че всичко е наред или за да отметнете в чек листата със задачите "задължителна профилактика" (супер - половин ден аут ъф офис). Е, това е моята история или по-точно историята за светлооката руса жена, която срещнах в болницата, малко преди операцията за премахване на едната й гърда. Много е странно чувството - гледаш другите, които ридаят, плачат от болка, безпомощност, страх, а ти си срещу тях и си мислиш: "Аз съм за малко тук. Само за рутинна процедура съм дошла, която ще отнеме 15 минути.". Докато изнасят клетата жена към операционната, поглеждаш празното й легло и една мисъл нахлува неканена - "Ами, ако се върна тук другата година. Ако някой близък лежи тук другата година?" И сякаш някой те сграбчва здраво за гърлото. Вече не се чувстваш като късметлията в стаята, а като изплашено животно, попаднало в капан. От какво се страхуваме? От неизказана диагноза, от теория на вероятностите или от собствения ни егоизъм, суета? 
Да предвидиш?! Невъзможно! Да избягаш?! Няма как! Да се скриеш? Сериозно ли и това включих в изброяването? Може от сърце да се помолим за сили, сили за нас и сили за тези, които точно в момента имат нужда от тях и са тръгнали отново на път - път неясен и труден, но пълен с уроци.