Улицата ме поглъща като гигантска фуния и изглежда баба остана в основата ѝ. По правило заминаващият е движещият се обект, затова всичко наоколо изглежда статично. В моменти като този времето е спряло, улицата е празна, не минават автомобили. Очакване на живата и неживата природа: колко далеч ще стигна, без да спра и да се попитам защо ми е нужно това тръгване.

- Не забравяй да ми се обадиш, когато пристигнеш.

- Няма да забравя, бабо.

Повтарям си думите ѝ и като мантра, като нещо, което непременно трябва да запомня. Страхувам се, че някой ден този глас ще липсва и фокусирам всичките си усилия да го възпроизведа отново.

Само аз, баба и безвремието. Моите несигурни стъпки, нейната статичност. Наистина мразя изпращанията, но тя има нужда да ме вижда, докато не се превърна в малка точица и се изгубя нагоре по улицата.

Баба прилича на пластмасово човече-играчка с вдигната нагоре ръка. Когато бях близо, бях сигурна, че ръката се движи, но сега разстоянието си каза думата. Сега прилича на застинала във въздуха и понеже наоколо всичко е статично, тя никога не отмалява.