Както си веел вятърът из простора, съзрял на земята един голям камък. От скука или просто хей така опитал вятърът да го търкулне. Веднъж опитал, втори път, все не успявал. Нервирал се вятърът, разфучал се. Чудел се как да ядоса и камъка, та го попитал:

- Накъде си тръгнал, камък такъв?

- Натук - отговорил камъкът. И посочил наникъде. - А ти?

- Аз ли? - захилил се вятърът. - Що за въпрос? Духам насам, духам натам, навсякъде духам.

- И все пак - повторил упорито камъкът, - накъде си тръгнал, вятър такъв?

Помаял се вятърът, повъртял се, не знаел какво да отвърне. Коя посока да избере.

- И ти си тръгнал натук - продължил камъкът. И посочил наникъде. - И ти си досущ като мен.

Тогава вятърът се засмял силно, завъртял се лудо и литнал в простора. Отново на път, съвсем без посока. Просто хей така...

Скоро камъкът едва дочувал смеха му.