Последният кашон. Клякам на земята и го хващам, но някак не мога да стана, за да го изнеса през вратата. В крайна сметка се решавам и ето… На прага нещо ме спъва, за да се обърна и да погледна назад. Празно. Освен скелета на едно легло и празните закачалки в двата протиположни ъгъла на стаята, в нея няма нищо. И все пак чувствам, че забравям нещо. Не че го забравям, ами по-точно не мога да го взема.

Част от мен, разбира се. Не, не говоря за спомените - въпреки че тази стая знае повече за мен от най-добрия ми приятел. Всъщност тази част от мен, която си тръгва, изоставя тази част, която не иска да си тръгне. Точно така. Усещам как дълбоко в мен се загнездява някаква тежка умора от изоставяне. След като напуснах България и заминах за Холандия, домът толкова ми липсваше. Настаних се в първата си квартира и след два месеца разбрах, че ще продадат къщата и трябва да се преместя. По различни причини сменях местоположение, заминах на стаж, търсих си работа тук, задомих се там, а после трябваше да си тръгна. Общо взето, все нанякъде.

Вече не изпитвах стария страх от местенето, но и въодушевлението го нямаше. Очевидно бе, че никъде не мога да се застоя. В промени вече не вярвам. Където и да отида, ще си направя дом, реших. И под мост да живея - аз сама съм си вкъщи.

Изпитах внезапно облекчение. И кашонът вече не ми тежеше. Тук, на вратата, най-сетне се почувствах на място.