Миранда, не знам дали още ме помниш… Не знам дали още ме обичаш... Не знам дали още ме чакаш… Не знам дали се сещаш, че аз съм онзи лек, топъл, пролетен вятър, който така приятно милва кожата ти… Разбирам, че ти е приятно по веселото засмиване. И преди се смееше, и преди се радваше, и преди… Гледаше към мен. Сега ти пак гледаш към мен и в очите ти са преплетени красотата на пролетта и тъгата по загубената ми младост. Не тъжи за мен, Миранда! Аз съм тук! Аз се върнах! Ти не ме виждаш, да, но ще ме усетиш – моите целувки са леките докосвания на вятъра по раменете ти. Сега аз мога да те прегръщам вечно, защото аз съм навсякъде около теб, скъпа! Виж забавните вълнички по езерото! Ето, можеш ли да хванеш тези красиви, ябълкови цветове, които ти изпращам?

Ще се върна… Ще се върна, защото ѝ обещах, ще се върна, защото никога не трябваше да я оставям, ще се върна, защото я обичам! Съжалявам, скъпа, съжалявам, че умрях, че те оставих, че не успях да се преборя! Но ето аз съм отново жив и идвам, идвам към теб!

И така южният вятър се спуска по склоновете на планината надолу, към ниското, за да намери отново жената, която обича.