Топлината, взета назаем от ръката ти, бавно и осезаемо напуска дланта ми. Събуждам се от сън, изправям се в леглото, а спускам ходила на пода. Защо се раждаме, оковани в тая плът, щом истинската ни същност я ползва за скривалище? Стоя тук и го мисля, а плътта ми се тресе от болка.

Ти беше на 29, аз – на 16. Помежду ни нямаше разлика, освен че ти беше мъж, а аз – момиче. Не бяхме различни, въпреки че ти даваше израз на всичките си чувства, а аз вечно мълчах. Ти беше извор, аз – тъмнина. Избрах те да ми лекуваш раните. Аз нямаше нищо да ти дам в замяна, освен болката. От теб взех урок.

Аз бях на 21, ти – на 24. Помежду ни нямаше разлика, освен че ти беше момче, а аз – жена. Не бяхме никак различни, макар че беше неуверен, а аз – разкрепостена. Избрах те, защото ми беше безопасен. Не ти дадох нищо в замяна, освен усмивката. От теб взех обидата.

Аз съм на 29, ти – на 31. Между нас няма никаква разлика, освен, че аз съм жена, а ти – мъж. Заговоря ли, отговаряш. Мълча ли, и ти правиш същото. Застанала срещу себе си, не мога нито да отстъпя, нито да нападна. Не мога да избягам или спра. А сега накъде?

С всяко болезнено изживяване се приближаваме към истинската си същност, но дали ще се приемем каквито сме, или ще продължим да се преструваме, зависи от готовността ни да се обичаме, каквито сме.