Тя със смущение установи, че е като пощенска пратка, изпратена нанякъде. Да комуникира беше трудно – сякаш плик прикриваше устните ѝ, заглушавайки всеки звук. Личната карта като товарителница. Стартираш от една точка, принадлежиш на някого и си изпратен на съвсем друго място.

Младеж от провинцията, отиващ да учи в голям град. Мечтите ти се залепват като тиксо на пода – нещата не са такива, каквито си ги представяше.

Всички, които обичаше, бяха далеко. Майката, бащата, малката сестра. Регулярно изпращаха стикери в социалните мрежи и звъняха по телефона, за да питат как е минал денят. Някои прозаични въпроси имат още по-прозаични отговори.

Ана мразеше непознатите, защото ѝ напомняха за обичаните, които са далеко. Една сутрин, забързана за лекции, премина до спрял бус, след което последва изненадващ удар. Не в кола, а в човек! Излизащият куриер разпръсна пликове по земята и се засуети наоколо.

Извини се около 5 пъти, усмихна се около 10. Това беше човекът, който обслужваше квартала. Ана му каза, че няма проблем и продължи напред. Замисли се колко скучна е професията му и как най-вероятно и самият той е такъв.

Изминаха два дни, пълни със сивота. На третия Ана видя излизащия от офиса куриер, който леко се усмихна и я поздрави. Ана с изненада забеляза нещо блестящо в изражението му.

Толкова много колети.

Толкова малко полети.

Време е да си доставяме радост.