Нещо странно витаеше в полето. В това злощастно поле, пропито с миризмата на гниеща плът. Децата ѝ не бяха в безопасност тук. Малкото дървета наоколо не предлагаха никакво прикритие и те скоро щяха да бъдат... Намерени. Това плашеше циганката повече и от смъртта. Дивите зверове можеше и да не дойдат тук, но никъде не беше в безопасност от хората. Беше уморена, но беше и много уплашена. Цял ден беше вървяла и босите ѝ крака бяха разранени и покрити с мръсотия и засъхнала кръв. Косата ѝ беше разчорлена, а плътта ѝ беше едва покрита от стари дрипи. Децата ѝ не бяха в по-добър вид. Бяха опитали да се нахранят с някакви бурени и сега устите на всички бяха болезнено разранени. Нощта скоро щеше да падне, но циганката седеше на земята, напрегната и потрепваща при всеки звук. В черното ѝ око се появи една сълза. Къде щеше да отиде? Къде щеше да се скрие? Другите цигани щяха да я намерят и да я убият заедно с двете ѝ деца по най-зверския начин... Защото... Защото го беше убила! Този нещастник и пияница, бащата на двете ѝ деца! Кръвта ѝ кипваше само като си помислеше. Уби го, защото не издържа. Не издържа на мизерията и алкохолизма му, на изневерите и обидите, на побоите и изнасилванията... Никой нямаше да я разбере и да ѝ помогне - тя беше циганка и то отритната от другите цигани, но...

Нощта се спусна и циганката се изправи готова за път, който никога нямаше да свърши...