Той залепи последната обява на спирката и седна. „А сега накъде? Как побираш едностаен апартамент в чекиран багаж от 20 килограма? Точно както побираш 20 килограма чекиран багаж в едностаен апартамент...“ Знаеше това добре - холната му масичка бе затрупана от стари самолетни билети, хладилникът – покрит с магнити от места, които дори не помнеше, а пред вратата домоуправителят пак бе оставил бележка за входната такса.

Пазарът на недвижимите имоти бе достигнал рекордни нива, но това не го вълнуваше. Пресмяташе цената на квадратен метър спомени. Стените, които макар и за броени дни в месеца му носеха домашен уют, се бяха превърнали в килия, където всяко денонощие навяваше години носталгия - онзи път, когато се прибираха от Испания и не бяха заключили, когато го посрещна след първата командировка или, когато боядисваха терасата заедно. Изведнъж телефонът му звънна и прекъсна мисълта му. Наистина имотния пазар бе полудял...

- Ало? За апартамента ли?

- Чух, че си се прибрал и реших да те видя...ще слезеш ли да ми отвориш? 

Веднага се изправи, откъсна обявата и се затича към вкъщи.