Пътьо беше добър и скромен човек. Толкова добър и скромен, че често му се качваха на главата, а той потъваше в мислите си и си самовнушаваше, че всяко изпитание е ценен урок, а търпението му някой ден ще бъде възнаградено. През целия си досегашен живот той сляпо вярваше, че пътят на личността минава през укрепването на характера до степен, в която просто спира да ти пука. И целият му досегашен живот беше път… докато в един миг не разбра, че е стигнал до задънена улица.

Всяка сутрин Пътьо ставаше в 6, влачеше се към банята със звучни псувни и плискаше лицето си с леденостудена вода, за да дойде на себе си. После отиваше в кухнята, където мажеше две филии хляб с нещо, изяждаше ги на крак и изхвърчаше моментално, облечен в дрехи, които винаги приготвяше от предната вечер, за да спести време. Докато вървеше към автобусната спирка, той ругаеше наум, защото знаеше, че възпитаните хора не псуват на глас. Проклинаше не това, което е сега, а това, което следва час по-късно.

От години младият мъж работеше в офис. В началото шефът му го залъгваше с обещания за развитие и все по-добри условия, но впоследствие дори спря да си прави труда. Все пак Пътьо беше добър и скромен човек. И най-важното – удобен. Човек, който нямаше да възрази. Нямаше да се оплаче от нищо. До онзи миг. Мигът, в който чашата преля, а устните му изрекоха това, което мислите му отдавна крещяха. Той вече беше свободен. А истинският му път започна…