Късна понеделнична сутрин. По навик си разглеждам телефона напът към работа. Срещу мен сяда жена на средна възраст. Тя ми се усмихва - аз и се усмихвам в отговор. Пълна идилия. Поглеждам отвреме навреме, за да отстъпя мястото си на някой при нужда. Автобусът спира и внезапно влизат няколко човека. Погледнах нагоре. И тогава я видях… Бабата!

Без да кажа нищо, се подготвих да ѝ освободя полагащото ѝ се място (бях седнала на местата, предназначени за възрастни хора).  А тя НЕ просто ме гледаше с очакване. С една ехидна, широка усмивка отсече:

- Еми, айде де!

Без да кажа нищо, отстъпих мястото си.

- Седнала си не където трябва! - рече бабата.

Аз отново не отвърнах. Жената, седяща срещу мен:

- Ами къде да седне момичето? Където е било свободно. Нали ви отстъпи мястото си, защо я нападате?

- Господине, може ли да седнете на мястото на момиченцето? Не обичам да се возя назад. - заговори отново бабата

Жената, седяща срещу мен, още по-възмутена:

- Ами защо тогава вдигнахте детето, като нямахте намерение да седнете на мястото му.

Бабата се затюхка:

- Ееех, голяма драма стана. То да не попита възрастен човек да му отстъпят място в автобуса...

 Жената:

- Седни си на мястото, тя бабата не знае какво иска.

- Няма нужда, не ми пречи да се возя права. - отвърнах аз.

- Седни си ти казвам. Аама ха… И бабите станаха нахални…