Откакто се преместих в София, нашите все изпитват някаква нужда да ми изпращат ябълки. И то не един килограм, не една чанта, ами – минимум една щайга. Натоварват щайгите в колата, а на всяка малка неравност по пътя ламарините й опират в земята и правят като по поръчка едно звучно „хрус“ – а ние си казваме: „Ето, песента на ябълките“. После взимаме по една ябълка и така започваме да се редуваме – ламарините „хрус“-кат и ние хрускаме сочните селски ябълки по пътя към столицата. А за да намалим звучността на задницата на колата (която иначе е състезателна), се налага толкова да намалим скоростта, че каручките ни изпреварват. Но пък нали си имаме ябълки.

Обаче пристигнем ли в София, изведнъж забравяме за ябълките. Обикалям из квартирата и се чудя откъде да си намеря да хапна някой плод, минавам покрай ябълките и се правя, че не ги виждам. Минаха месеци, а ябълките вече не издържат. На никого не му пука за тях. Една по една започват да губят надежда или иначе казано – започват да гният. Предават заразата и на другите. Ябълките вече си мислят: „Господи, полудели ли са тези хора, че няма да проявят милост към нас (която иначе бихме взели за жестокост) и да ни изядат“. Ние се усещаме, когато вече е твърде късно – останала е една неизгнила ябълка, жълта и съсухрена като старица. Не знаем какво да правим с нея. Гледаме я и се чудим – защо се отнесохме така с хубавите ябълки… И нашият път ли ще свърши като техния?