Бавните, тежки, но спокойни стъпки приближаваха входната врата. Въздухът имаше вкус на умора, но и на облекчение.

Когато чу стъпките, жената скочи от дивана, както правеше всеки път, и се затича към входната врата. Отвори я преди той да успее да докосне дръжката и пред нея се разкри любимата ѝ гледка.

Високият слаб мъж гледаше към нея. Погледът му сякаш като с лепило се залепи за нейния. Слънцето огряваше тъмносиния цвят на очите му и в тях се зараждаха хиляди малки звезди. Жената потъна в космическия поглед и се зарея в него, забравяйки сивото си ежедневие.

Косите на мъжа танцуваха с помощта на лекия полъх на вятъра. Устните му бавно се разтвориха в усмивка, образувайки хиляди гънки по лицето, които сякаш рисуваха годините труд, през които бе минал, но и годините щастие, които бе изпитал. Придърпа любимата си в топла прегръдка.

Но жената не се усмихна обратно, не го обгърна със своите малки и нежни ръце. Една сълза се търкулна по лицето ѝ, изпреварвайки всичко това. Остави диря по бузата ѝ, която отразяваше годините мъка, които бе изживяла… без него.

Защото, както всеки път, той остана за един ден. Както всеки път, го викнаха обратно в космоса на работа, защото, както той казваше: „Ние, космонавтите, принадлежим на космоса.“

И, както всеки път, тя го изпрати на следващия ден… отново на път.

И, както всеки път, седна на дивана, ослушвайки се за бавните, тежки, но спокойни стъпки, които така и не се появиха отново.

Защото, както той казваше: „Космосът е красиво, но опасно място.“