„Казваше се Калина. Още помня далечната вече 2006-а година, когато за пръв път пристигнах в столицата, за да уча МИО в УНСС. Помня и русите ѝ коси, които виждах всяка сутрин в автобус 280. През пролетта, когато слънцето ги озаряваше, блестяха като злато, а през зимата, понеже знам, че мразеше чадъри, по тях имаше снежинки и беше най-красивата коледна елха, която някога съм виждал. Топлеше ме – със златните си коси през пролетта, с топлите си очи през зимата. Всеки понеделник, четвъртък и събота се качваше на една и съща спирка, като винаги бързаше, за да не го изпусне. Но винаги го хващаше! Както хвана и моето сърце. Какво правих аз в този автобус? Нищо, стоях и я чаках. Събрах ли смелост да я заговоря 4 години – не, разбира се. Щеше ме вземе за някакъв луд. Винаги ще съжалявам за…“

- Ох, Мишо, какво си се захласнал по този лаптоп? Закъсняваме за рождения ден на Стефи! Оправих себе си, децата, а ти ще не си си сложил ризата! – идва и нежно подава изгладената ми риза с най-влюбените очи на света. – Дай да видя какво пишеш!

- Скъпа, тайна е! Ще ти покажа довечера като се върнем. Къде са ключовете от колата? Да тръгваме!

Запалихме колата и минахме през една много любима за мен спирка. Калина погледна и каза:

- Хей, глупчо, помниш ли тук те заговорих! Ама май, ако не бях аз, никога нямаше да събереш смелост!

И така, вече минаха почти 10 години, а ние сме отново на път. Заедно!