Радостина въздъхна и погледна куфарите до вратата. Бяха строени в редичка като войници, очаквайки да тръгне към новото начало. Самотно начало... Погледна празния стол от другата страна на масата. Петър беше излязъл предишната вечер и не се беше прибрал.

Как можа да я накара да избира? Да избира между него и работата, за която се беше борила цял живот. Затвори очи и прехвърли сцената от предишната седмица, когато с радост му връчи ключа за новият им апартамент в Ню Йорк и остана като зашеметена след като вечерта завърши с репликата:

- Нима очакваш от мен да захвърля всичко, което градих тук, и да те последвам отвъд океана? Избирай – мен или „новия живот“!

Тя въздъхна. Стана, погледна още веднъж текста на бележката, която беше приготвила, и остави ключа с червената панделка върху нея:
„Ако промениш мнението си, аз ще те чакам. С обич, Р.“
Издайническа сълза, бавно промъкнала се между миглите й, падна върху бележката. Мастилото се размаза... Тя стисна зъби, обърна се и бавно пое към вратата. Куфарите й тежаха двойно, когато я затвори след себе си...

......................

Ню Йорк беше всичко, за което мечтаеше с едно изключение. Четири месеца без Петър... Липсата му й се отразяваше зле. Беше се потопила в работата изцяло и не й оставаше много свободно време за мисли. Днес имаше рожден ден. Бавно отключи входната врата и се заслуша в музиката, която звучеше. Дали беше истина? Видя го да стои в средата на стаята... Не каза нищо... Само хвърли чантата и го прегърна...