Вратата зад гърба ми се хлопна.

Прибрах се.

Или излезнах.

Понякога е трудно да направиш разлика дали си отвън или вътре.

То е малко като със слънцето - как можем да знаем кое е изгрев и кое залез, ако не познаваме посоките на света? Те са толкова съвършено еднакви, че единствената ни възможност е да почакаме и да видим дали след това ще дойде непрогледен мрак или невероятен ден. Никога не прибързвайте да им давате имена, просто се радвайте на гледката. Tя си отива толкова бързо...

А тази вечер за мен гледката беше две пържени яйца и чаша новозаландско бяло вино. Какво повече, какво по-малко? И оттам първата вдясно и си бях в любимото кресло. На масичката до него лежаха куп стари и вече далеч немодерни книги. Време е за пътуване.

Тази вечер не отивам далеч. Франция. През лятото на 1482 г. Багажът ми се състои от домашни чехли, халат, очила за четене и останалото в бутилката вино. Обичам да пътувам така. Спокойно е.

Добре, че пътувам често. Най-дългите ми пътувания са вечер, но имам и няколко по-кратки през деня. За по няколко страници. Между листата салата на обяд и следобедното кафе. Човекът е човек, когато е на път. Значи аз съм доста човек тогава. Добре, трябва да тръгвам. Имам доста път, а и искам да пристигна преди алармата на часовника за сутрешната смяна във вестника.

А вие?! Колко често пътувате?