Лъчите на жаркото слънце, преминаха през стъклото на движещата се каравана и събудиха спящото чернокосо момиче. Инари отвори очи и погледна през прозореца с презрение. Отново бяха на път. Откакто се помнеше, вечно пътуваха. Сякаш над тях тегнеше тъмно проклятие или може би ги преследваше нещо древно… нещо твърде необятно за нейните представи.

Девойката постоянно питаше майка си защо беше необходимо цялото безконечно пътешествие, но никога не получаваше отговор.

В началото ѝ харесваше да обикалят. Винаги спираха на всяка забележителност по пътя. Виждаха различни места, хора и традиции. Пееха песни, танцуваха по карнавалите и се забавляваха, като истинско семейство на ваканция. Тогава се чувстваше свободна, но след петнадесет години това чувство се измени. Караваната се превърна в клетка. Светът изгуби блясъка си. Всичко стана безразлично. И как иначе, еднообразието изсмукваше желанието за живот и енергията на човек, а без тях дори вселената би изглеждала скучна.

Истината защо нивга не спираха се криеше в малките детайли, които момичето не забелязваше. Отсъствието на собственото ѝ отражение в огледалото. Тишината в гърдите, където трябваше да е туптящото ѝ сърце. Загубата на някои съществени емоциите и най-важното липсата на плътност на духа.

Призракът на Инари погледна през прозореца и в този момент караваната премина покрай един светещ билборд. Момичето имаше чувството, ако въобще имаше чувства, че не го вижда за първи път… нито за втори. Сякаш минаваха безкрайно покрай него и той се опитваше да им каже нещо с посланието си: Карай внимателно, някой те обича.