Изморената неделя вървеше по натежалия от трафик софийски булевард „Мария Луиза”, когато аз и Ваня се изгубихме в правилната посока. Бяхме тръгнали да си ходим, но срещнахме Гаро или Гаро ни срещна. Спря ни с усмивка.

- Здравейте, момичета, изгубихте ли се?

- Май да. Отнесохме се и пропуснахме отбивката.

- Къде искате да отидете?

- До автогарата.

- Да, подминали сте я. Върнете се назад. Завийте наляво по този булевард. Вървете само направо и сте там.

Гаро беше мъж на средна възраст от турски произход, дошъл да живее в България преди „мнооого време”. Разказа ни за себе си и семейството си, но с такъв дух, който не ми се искаше да заключвам в обикновен спомен, затова го написах.

Разказа ни, как е сменил религията си и аз учудена го попитах защо. Отговорът беше:

- Вие сте много добри момичета. Да, личи по лицата ви. Ти умееш повече да се радваш на живота, а ти си много умна, много четеш.

За четенето позна, но как да му кажа, че изглеждам умна заради очилата. Оставих мислите си за това и отново повторих въпроса за религията, а той отвърна като човек, който беше избрал да вярва в себе си.

- Войната е вътре в нас, не навън. И докато не се научим да обичаме себе си, няма да се познаваме. Трябва да сме добри.

Гаро ни подари неговия смисъл по пътя. Показа ни как да стигнем у дома и въобще не говоря за пътя до автогарата.