И мисля - а сега накъде? Студено е. Вятърът сякаш ме бута към опасната граница между живота и смъртта. Металната пейка на спирката действа като лепило за тялото ми и не мога да помръдна. А душата и мислите ми се скитат нагоре, нависоко и рязко се спускат към бездната на Онзи. Пътуват из страхове, провал, неизживяни дни.

Не. Спри.

Автобусът дойде. Реших. Отново тръгвам на път. Имам нужда от онова ново прераждане. Студът върна свободата на тялото ми. Прибирам се у дома. Онзи дом, заради който мразиш улиците. Онзи дом, след който ще заобичаш отново пътя. Където не се скиташ, а летиш. А мислите ти събличат грозния кожух от натрупана злоба и се обличат в ново палто от надежда. Чакай ме и ти там.