Беше една сряда, необичайно пожалена от станалия обичаен дъжд, с който свикнахме през юли миналото лято. Следобедното ни кафе отвреме-навреме ни размърдваше от излегнатото положение и се заслушвахме във включения  телевизор. Мъжкото  дете спеше, женското се учеше да плува някъде в училищен басейн. Никой от нас четиримата в този миг нямаше ни най-малка представа къде ще посреща изгрева на следващия ден и от какво и защо ще се смайва, възмущава, окрилява и обещава, че пак ще се върне. Заслушах се в автомобилното предаване. Не разбирам от коли, но обожавам да шофирам и да се возя. Обичам да пътувам по междуселски пътища. Да надзъртам в дворовете, да мерна характерна физиономия, да видя тук-там тополите от детството ми. Да си срещнем погледите с някой, който върви по банкета и да си представя живота му. Относно техниката и машините съм като онези герои на Пърсинг в „Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет“, които обичат да се пускат по пътя с мотори, но не разбират от  ремонтиране и поддръжка, несхващайки, че щом управляваш машина, си длъжен да я познаваш до най-малката подробност. Към края на предаването се споменава Румъния като дестинация за семейни пътувания. В този момент времето се забави, Вселената поспря да се разширява, мозъчната активност на двама ни се синхронизира, огледалните ни неврони се „видяха“ и в безкрайния, скучноват следобед се изтърколи въпросът: „Искаш ли да отидем до Трансилвания?“ Едно завъртане на очи, пресмятане…и “Да, трябва да тръгнем в полунощ!“