Съдбата отново му поднесе изненада. В 21 часа разбра, че трябва да тръгне. В 22:10 стоеше на тротоара с раница на гърба и хартиен плик в ръка, а в тях беше събрал всичко. Валеше. Хората трудно се разделят с начина, по който са свикнали да живеят. Трудно приемат промените. Трудно преживяват разделите. И за него не беше лесно. Но трябваше. Не можеше да остане повече тук. Дали да ѝ се обади? Дали да ѝ каже, че тръгва? Какво ще промени това? По-добре просто да изчезне. Няма лесен начин да забравиш някого, когото обичаш. Сигурно ще разпитва за него. Ще го търси. Ще обикаля местата, където са ходили заедно и ще вижда в непознатите гърбове Него. Ще се затичва, ще ги дърпа за ръкава и когато се обърнат, ще свежда поглед от неудобство и тихо ще казва — „Извинете, припознах се…“. После ще спре да го прави. Ще гледа тъжно преминаващите и ще знае, че никой от тях не е Той. Понякога ще сяда на пейката под дървото, където за пръв път се целунаха, ще затваря очи и ще се връща към онзи слънчев есенен ден и може би усмивката за малко отново ще грейва на лицето ѝ. После просълзена, може би ще се пита: „Защо?“… Автобусът дойде и той отскочи назад, за да не го опръска водата от локвата. 22:22 — точно по разписание. Качи се и вратите шумно се затвориха зад него. Ще мине още време и тя ще го забрави. Нали така казват, че става, когато споменът престане да боли.