Двама сме.

Аз и тя.

Тя и аз.

Градът се дави в пороя. Спасителната лодка закъснява – автобусът не идва и не идва…

Ще оцелеем ли? Бих загинал с нея.

Ластикът ѝ е жълто слънце от сатен, изгрява в косите ѝ. Жуженето в слушалките е метроном за споделената ни самота.

Мислите ми тръгват на път…

Ами ако сега просто хвана ръката ѝ? Отначало ще се стресне, може би ще ме отблъсне, но после ще усети – нещо ново се ражда сред гръмотевиците на летния дъжд.

Ще докосна мократа ѝ кожа... Десетки миниатюрни реки ще потекат в гладните бразди на сухите ми длани. Вода и топлина. Живот.

Ами ако ѝ кажа, че споделената самота е върховна интимност…

Че тук и сега ние, непознатите, сме по-близки, отколкото хиляди познати тела, затворени на завет в хиляди бетонни кутии, заети да пълнят празното пространство помежду си с градушки от думи…

Ами ако тя ми отвърне, че си е мислела именно това? Че напротив, ние не сме непознати... Не просто двама души, закъснели за отдавна уговорена среща.

Ами ако аз се съглася? И…

А нужно ли е всичко да бъде толкова сложно? Ами ако просто я попитам за името ѝ?

– Извинете… – поде младият мъж. Той беше тъй красив в сивата светлина на бурята, мислеше си тя. Ами ако той искаше да ѝ каже, че…

Шофьорът едва видя двамата души на спирката.

– Сигурно сте единствени в целия град, дето са навънка в това време! – подхвърли той.

Дъждът изрева в отговор. Потеглиха.