Лятна сутрин. Той се изниза от леглото, направи си кафе и излезе да го пие на терасата. Времето беше тръпчиво. Мъжът седна на стола до малката черна масичка и запуши. Над главата му имаше пране. Редуваха се увиснали ръкави и крачоли, изпразнени от обичайното си съдържание. По-късно, може би, биха му пазили сянка, но сега просто барикадираха картинката на затракалия град... Той се загледа в шарените щипки, понечи да тръсне пепелта и бутна чашата с кафето. На черно-бялата мозайка се разплиска петно. Мокрите очертания и парчетата керамика сглобиха нещо в главата му! Той толкова се зарадва като видя лодката... Малка дървена лодка трептеше деликатно уловена от брега и чакаше кротко някой да й отметне примката. Мъжът, с две непремерени крачки, се озова в нея и освободи въжето. Вдиша и издиша дълбоко и загреба. Напред и навътре. Толкова се зарадва, че да закрещи му се струваше абсурдно. Искаше само да мълчи, да мълчи неистово, от радост. Напред и нагоре, замахвам, загребвам, вдишвам, издишвам. Господарят на света. Господарят на себе си. Господарят на света в себе си!
Някъде другаде, по същото време, една жена излезе на една тераса и видя локва от кафе, разплискано на пода. Измърмори нервно, избърса с парцала и подсуши докрай.
"Колко е хубав новият моп, който съм си купила!", каза възхитена и се зае да събира прането.
Мъжа си повече никога не видя..!