– Е, ще се качвате ли? – долетя до мен някакъв мъжки глас. Беше шофьорът с поглед, който напомняше на подводен вулкан, чието изригване се възспираше само от затегнатия предпазен колан.

Аз стоях на вратата на автобуса с мокра коса, с разкопчана раница и все още в дрехите на Мария Антоанета от съня ми снощи.

Чакай, чакай! Че защо нося дрехите от съня си, след като е вече ден и съм будна? През деня човекът е съзнателен, здравомислещ и не позволява на себе си или на другиго да излезе на улицата в такъв вид. В такъв случай има само две възможности: или все още сънувам и ми се е сторило, че е вече ден, или напълно съм загубила разсъдъка си след вчерашната нощ.

При втората възможност обаче аз бих била единствената умопобъркана тук, а и навъсеният шофьор, и нетърпеливите пътници не изглеждаха сякаш бяха забелязали нещо чудато във външния ми вид. Че кой е лудият всъщност? Приемем ли обаче, че сънувам, ситуацията тук се изменя напълно. Не само че разбирам защо всички ме гледат нетърпеливо, но не забелязват необичайното ми облекло, ами и дори някак си приветствам този всеобщ абсурд с огромно удоволствие.

– Алоо! Ще се качвате ли? – се чу за пореден път отвътре.

– Че как? Качвам се разбира се! – отвърнах твърдо и се покатерих по стъпалата, повдигайки тежките си поли. Огледах се и весело седнах на последната седалка до прозореца.

– Отново сме на път, Ваше Величество – подшушнах си аз, закопчавайки раницата си.