Разхождаме се двамата с нея из градските улици. По-скоро тя се разхожда, а аз подтичвам след нея в опит да я настигна. Защото тя винаги бърза, сякаш закъсняваше занякъде. Или може би търсеше нещо.

Свиваме с нея зад ъгъла.

Минаха години от последния път, когато вървяхме редом, един до друг, бавно, хванати за ръце, пръсти, вплетени едни в други. Развявахме българския флаг пред НДК и се бунтувахме срещу тогавашната политическа ситуация в страната. Не ме интересуваше бъдещето на България в този момент. Единственото от значение бе жената до мен. Защото виждате ли, аз я обичам. Но за нея бях само приятел.

Свиваме зад следващия ъгъл.

Съдбата обичала смелите. Е, аз се осмелих на три пъти. На първия – помисли, че се шегувам. На втория - реши, че ще ми мине. Но на третия разбра, че положението при мен е сериозно. И вместо да направим разумното и всеки да поеме по пътя си, ние си останахме приятели.

Вървим двамата с нея из града. Вече не се държим за ръце. Тя малко по-напред, аз след нея. И двамата търсим нещо. Но това, което търсим, сякаш винаги беше зад ъгъла.