Игор обожаваше да чака.

Чакането го успокояваше, караше го да мисли, че животът му има смисъл. Затова, всеки работен ден, още докато дояждаше закуската си, Игор си мечтаеше как вече е на спирката на любимия 72 и чака ли, чака той да се появи на хоризонта в мрачната софийска сутрин и да го отведе до работа.

Така една сутрин, след като вече бе успял да се натъпче в миришещия на пот автобус, прегърнат от всички страни от съграждани, Игор чакаше да стигне до спирката си.

Той чакаше не с нетърпение, а се наслаждаваше на всяка минута, през която амортизираното превозно средство като болно животно се влачеше през сутрешния трафик. Чакаше ли, чакаше, усмихвайки се и размишлявайки колко е хубаво да ти предстои нещо, пък било то и да отидеш на работа. Даже си представяше как вече е на работа и чака да му свърши работното време, за да се прибере вкъщи. Мечтите му го отведоха още по-далеч – как работното му време е свършило, а той вече чака автобусът да стигне до вкъщи.

И тогава се случи нещо неочаквано. Непредпазлив шофьор с личното си МПС, в резултат на невнимание, кретенизъм или кой знае какъв неизучен природен феномен, отне предимството на автобуса, в който се возеше нашия герой. Чичкото зад волана на рейса не можа да реагира по най-добрия начин и в опита си да избегне удара обърна автобуса в канавката.

По зла участ на съдбата нашият герой много лошо удари главата си.

Игор вече нищо не чакаше.