Късна, тъмна нощ. Вкъщи е хладно. Седя до леглото на малкото ми дете и го гледам как спи. Някъде далеч през прозореца се виждат светлините на града. Протягам ръка, сякаш мога да го взема в шепа и да го смачкам. Поглеждам към възглавницата, където спи моята сбъдната мечта. Затворени очи със съвършени, дълги мигли, малки нацупени устнички до малки пухкави ръчички, свити в юмрук. Изглежда толкова меко и топло... А аз съм толкова самотна! В мен нещо се е свило и ми пречи да дишам. Не правя това, което искам да правя; нямам куража, който искам да имам; не съм това, което искам да бъда. И тези градски светлини - сякаш ми се присмиват.

Изведнъж - трясък. Силен вятър. Къщата пропада. Пропадам и аз. Чувам писъци. Защо е толкова тъмно? Защо е толкова студено? Защо не усещам нищо? Къде е домът ми? Къде е семейството ми? Искам си ги!

Изведнъж - трясък. Усещам силна болка в ръката и главата. Паднала съм, до леглото. Моята сбъдната мечта спи, потънала в меките завивки. Сгушвам се до нея. Толкова е меко и топло! Толкова е съвършено това спящо детско личице!

Някъде далеч през прозореца се виждат светлините на града – прекрасна светеща картина от толкова животи, толкова възможни развръзки. Аз не съм самотна. Аз съм у дома. А до мен са моите сбъднати мечти. И е топло, и е светло, и е пълно с любов.