Будилникът тиктака укорително.

Бутнала съм го на пода, когато е звънял, а сега остават 23 минути и никакви секунди до маршрутката от София до баба.

Обличам се, намятам червеното поларче и раницата с буркани. Баба ще ми ги напълни.   

Отнякъде мама се провиква да не говоря с непознати по пътя, защото може да са братовчеди. За нея роднините са като гладни вълци – все нещо ще изврънкат от баба.

Раницата с празните буркани дрънчи ли дрънчи, докато търча след маршрутката. Как все тръгва навреме точно когато закъснявам?

- Маринчеее, пак ли се успа? Добре, че е чичо ти Стойчо да ти спре маршрутката, гледай каква си връзкарка – смига шофьорът зад мазни очила. Почервенявам – той наистина спира само за мен, нали съм дете на третия му братовчед. И за съседката Недка спира, но по други причини.

По пътя се качва и кака Веси с двете ѝ деца. Едното сяда в скута ми, защото няма други свободни места.

Докретваме до селото и чичо Стойчо обявява последната спирка, сякаш не е село, а Цариград. Баба ни чака и лицето ѝ грее. Знам, че е тук поне от час.

- Бабо, защо ти е такава голяма усмивката? – питам, но знам отговора.

- Гледай колко хора ми идат на гости! Баба как да не се радва?

В къщата сядаме около масата и чичо Стойчо лапа яхнията съвсем като гладен вълк. И децата – като него.

Баба се усмихва на гладните си вълци, сякаш те хранят нея, а не тя – тях. Така обича.