Знаеше пътя наизуст. До най-малките подробности. Всяко паве преди четиридесет години и изроненият асфалт в наши дни. Някога го изминаваше пеш за около петнадесет минути, но сега застана чинно на спирката, за да изчака трамвая. Три спирки по-надолу. По пътя. Към една неизживяна, забравена и никому ненужна в момента любов! Мила, момичето с русата коса и двете плитки от другия клас. Изчакваше я, бягаше от час, но винаги след училище я изпращаше до тях. По този път! Сега след четиридесет години, го правеше един път в годината. Както го направи и когато я видя за последен път - на рождения й ден.Това беше денят, който всяка година изминаваше по този същия път. Към една неизживяна, забравена, но нужна на сърцето му любов. По познатия му до болка път. Болка разкъсваща минало, настояще и бъдеще. Скрита в пътя, в погледа и всичко, което помнеше от момичето... На неговата възраст, спряло несъзнателно до него на спирката преди малко...