- ... И после той извади онзи смешен телефон, който е по-стар и от на баба ми! Сигурно само веждите ми струват повече! Как си представя, че ще изляза с такъв като него? ... Пхахаха! Пишел! Какво пише, бе – по две думи на ред и после ми вика: „Написах ти поема“. Моля ти се...

Момичето дърпа от електронната си цигара и продължава да говори по телефона – думите ѝ се сипят като лавина върху въпросното момче, което може би е високо или ниско, може би е от краен квартал или пък съвсем не, може би е влюбено.

А това момче може и да съм аз – макар и на 32 да не мога да се нарека точно момче, днес аз се чувствам точно така. Влюбен. Нов. Неживял. С някакви дрехи, с никакви пари, с телефон, който дори не съм включил.

Щастлив, свободен и лек. Днес аз съм непобедим. Днес ми е толкова пълно отвътре, че мога да напиша поема с точно две думи на ред. Ето:

Обичам живота!

Ужасно тривиално, да, аз съм бездарен поет. Обаче наистина го обичам този живот – с дупките му, с мръсния му въздух, с всичкото му сиво!

- ... ще ми вземе кола, обещал ми е. Само да си взема изпитите!... Е, то без кола как се живее...

Аз знам. Днес живея само с един бял лист, на който с черни букви пише нещо безценно. Пише, че ще живея.