Снова с бърза крачка по незнаен булевард, свивам нова цигара, докато допушвам старата, краката ме болят, умът ми ликува.

Нощта спуска сенките си над града, невинни звезди опитват да ме повикат, светът изнемогва в желание за вечен сън, а аз тепърва отварям очи. Вървя уверено в голямото нищо, нито човечец около мен, а главата ми гърми от звуци. Трябва да ги събера всичките, преди да си почина. Трябва да завърша картинката, преди да се размият боите.

Обикалям градинки, барове, канавки, разпитвам малкото будни души, натрапвам се в живота на нищо неподозиращи същества, невинни, така чупливи, толкова гладни за смисъл.

Как сте, за какво мечтаете, за какво издъхвате, чувствате ли се на място, боли ли ви, обичате ли?

С мен тайните ви са на сигурно, споделете ги, бръкнете в най-дълбоката катакомба, крещете всичко, което ви кара да дишате. Аз ще го приютя. Ще го прибера в един от безбройните си джобове, ще му дам подслон, ще го пазя.

Посрещам изгрева, усмихвам се широко, една капчица сила ми е останала, но ще стигне. Неназован бог в разкапващо се тяло, кретам с ясна посока, препъвам се, падам, изправям се, паля нова цигара, достигам златното поле и грохвам изнемощяло.

Луната е в екстаз.

Милиарди мравчици се спускат към туловището ми, забиват гладни зъби в кожата, попиват всичко, което имам да им разкажа. Зареждат се, ядат, докато тумбачетата им заплашват с пръскане.

Щастливи са.

Цял ден прекарват в угощение, месечината изгрява, раждам се наново, зениците ми светват в червено, време е.

Поемам отново на път.