Вратите на трамвая се отвориха с трясък и Радостина изкачи плахо двете стъпала, водещи я към вътрешността на мотрисата.

Мигновено я лъхна хлад и аромат на прах и гума. Кожата ѝ и си отдъхна от жаркото слънце. И зениците ѝ се разшириха. Огледа се.

Не се беше качвала на трамвая от студентка. Днес Радостина беше успешна бизнес дама. Човек не би се объркал - все пак носеше костюм, риза и бадж.

Няколко секунди ѝ бяха достатъчни да заключи, че най-вероятно получава най-високата заплата от всичките десет пътника в превозното средство. Това я напрегна. Надяваше се всички те да осъзнават, че тя всъщност притежава личен автомобил и е в тази ситуация временно и по изключение.

Радостина приглади поомачканото билетче, което беше стискала на спирката и се пресегна да го перфорира. Точно като едно време. „Колко хубаво“ – помисли си тя - „някои неща никога не се променят.“.

Мигом я застигна неочаквана носталгия. Сякаш беше вчера, когато и тя беше едно от неугледните момичета, седящо на съседната седалка, по пътя към Университета, вперило празен поглед през прашното стъкло, мечтаещо за светло бъдеще... и виж я днес... всичко, за което си беше мечтала...

БИП! Сепна я грозния дигитален звук от четеца на електронни карти. В трамвая беше влязъл господин, още по-добре облечен и от Радостина. “Някой ден ще взимам колкото него” - помисли си тя. И се успокои значително - явно и заможните хора все още взимаха градския транспорт.

И най-накрая се почувства на място.