- Здравейте, г-н Емилов - поздравих високо и отчетливо, докато влизах в светлата стая.

- Добър ден. Вие сигурно сте от издателството, казаха ми, че ще дойдете днес. Извинявам се, забравих името Ви.

- Няма проблеми, така или иначе не сме се запознавали лично. Аз съм Диана Емилова. Много ми е приятно, че се срещаме.

- Хаха, какво съвпадение - имаме еднаква фамилия.

- Така е, въпреки че аз не вярвам в случайностите. Благодаря Ви за ръкописите, които изпратихте до издателството ни.

- Хм, да, напоследък съм зает с доста неща и честно казано, не си спомням точно кога съм ги изпратил. Но щом сте тук, явно съм го направил - г-н Емилов започна да говори нервно и накъсано.

- Прочетохме ги и всеобщото мнение е, че са чудесни. Поздравления, ще финансираме издаването на Вашата първа книга! - побързах да го успокоя.

- Винаги съм знаел, че ще стана писател - г-н Емилов заяви вече напълно уверено и с нескрито щастие.

След още няколко уточнения относно процеса по издаване на книгата си тръгнах. Нина ме чакаше точно отпред, под голямата табела - „Специализирано болнично заведение за страдащи от Алцхаймер – Свети Василий“

- Как успяваш да се усмихваш? - Нина попита със съжаление в гласа - Не е ли ужасно да не те познава съпругът ти?

Усмихнах се още по-широко.

- Чудесно е всеки ден да изминаваш отново и отново пътя на мечтите с човека, когото обичаш. Вчера спечели от тотото, днес издаде първата си книга, а утре… утре може да се влюби.