Пътешественикът вдиша дълбоко. Ноздрите му се изпълниха с аромата на солените морски вълни и на водораслите, украсяващи влажните, лъскави камъни, осеяли плажа.

Чувстваше се стар. Усещаше болки в кръста, а мускулната треска сякаш забиваше нажежени игли в прасците му. Можеше да се закълне, че само допреди ден косите му не са били така прошарени.

И въпреки това, въпреки хомота на старостта... Пътешественикът беше достигнал целта си.

Някога, преди много години, бе започнал скитанията си именно от този слънчев, ветровит плаж. И сега, след две десетилетия, се бе завърнал.

Подпря се на тояжката си и надигна поглед.

Очите му не попаднаха върху стара къща или порутена колиба. Върху пясъка се издигаше космически кораб, бляскав под лъчите на обедното слънце. Нейде под стоманения му корпус, покрит с донесена от ветровете сол, се таеше машина за подмладяване. Именно тя щеше да влее жизнена сила в тялото на пътешественика, да го върне към изгубената му младост.

А след това... След това той отново щеше да потъне в тъмните космически бездни, само за да се приземи на друга планета. И да я преброди. Защото мечтаеше да види и да вкуси всяко нещо, което Вселената можеше да му предложи.

Пътешественикът въздъхна с носталгия. Тази слънчева, топла планета щеше да му лиспва.

Ала бе време отново да потегли на път.