Стоя на спирката и чакам автобуса. Ще заминавам. Вали сняг. Снежинките падат плавно и се топят върху мокрия тротоар. Минават коли и хора. Всеки бърза, без да се оглежда около себе си, забил поглед в земята. 
Стоя на спирката и чакам автобуса. Ще заминавам. Наблюдавам калния пейзаж, снегът продължава да вали, а щом се приземи от облачния си танц, потъва в забрава, разтворен някъде в асфалта. Наоколо се чуват откъслечни разговори, напрегнати и изпълнени с преструвки. Коли фучат по мокрото платно и отминават бързо спирката, на която чакам автобуса, с който ще заминавам...
Целият булевард е изпълнен с шум, хора, разговори, автомобили и същевременно някаква тиха странна самота е притиснала в прегръдката си всичко и бавно го задушава в обятията си, създавайки усещане за пустота. Хората уж разговарят помежду си, а всъщност мълчат; колите подминават спирката и никой не ги вижда или чува... Снегът вали, но щом се докосне до влажния паваж, потъва в забрава, умира, без да остави и помен от себе си.
Стоя на спирката и чакам автобуса, с който ще заминавам. Стоя на спирката и... потъвам в забрава като пресилените разговори, като незабелязваните автомобили, като снега и като автобуса, който никога няма да дойде...Ще заминавам. Просто ще заминавам... Да. С автобус, който не съществува, към някакво измислено място...
И аз си чакам, а снегът се топи върху мокрия тротоар и потъва в забрава.