Тя тичаше през каменната пустиня. Но тази пустиня не бе като другите - нямаше край. Тук-таме имаше малко пясък, някое довято от вятъра листо или дребно камъче, но всичко останало бе покрито от този сив почти гладък камък. Беше се появила наскоро, за няколко дни и ги бе разделила. Но тя тичаше, през горещината и отвратителната смрад, носеща се от този странен камък, нагряван от слънцето. Знаеше, че там живееха съществата, големите същества, които не можеха да видят, но всички разправяха, че те са тези, които създават пустините и живеят в тях. Тя тичаше през пустинята на съществата, натам, където трябваше да се намира мравунякът на техните посестрими, за да провери дали са още живи и ако са, да ги покани да дойдат да споделят тяхното жилище. Пред нея се изправи стена, каменна, гладка и тя започна да се катери, без да забавя своя бяг. Когато се покачи, попадна в нова пустиня, пак каменна, но с канали издълбани в камъка. Изведнъж над нея се спусна сянка. Горещината отслабна, но смрадта се засили. Мравката погледна нагоре и видя нещо черно да се спуска над нея. Тя се притисна до дъното на един от каналите и замръзна. Небето изчезна за миг и тя помисли, че това е краят на нейната мисия, но после чернотата се вдигна и безжалостните лъчи на слънцето отново се впиха в пустинния камък. Мравката се изправи и продължи напред.

  Той седеше на спирката и когато автобуса дойде се качи с облекчение, скривайки се от безмилостните лъчи на слънцето, без да забележи малката мравка.