В таксито съм, напът към летището, опитвайки се да хвана поредния полет, за който закъснявам. Отново ми се падна един от онези шофьори, които не спират да говорят: за времето, за поредния ремонт, за политиката и за това как са съсипали държавата. Безразлично отговарям с „да“, „мхм“ или „така е“, надявайки се, че това ще го накара да замълчи. Безуспешно. Червен светофар и цветуща ругатня от таксиджията за... дори не разбрах защо.

Погледът ми се спря на една двойка влюбени. Вървяха по тротоара, говореха си, смееха се. Изглеждаха толкова щастливи. Напомниха ми на нас. Колко време мина? 6 години? Толкова много, а още виждам съвсем ясно в съзнанието си болката и разочарованието в очите ти, предизвикани от мен. Минаха цели 6 години от онази топла юлска нощ, когато на брега на морето ми се обясни в любов и ми предложи, а аз разбих сърцето ти.

Бяхме отишли на почивка и бяхме толкова щастливо безгрижни. Същия ден ми бяха предложили работата, а още не ти бях казала. Приех, без дори да се замислям. Та това бе мечтата ми. Винаги съм искала да пътувам и да обиколя света и нямаше да позволя на никого да ми попречи. Дори и на теб. Надявах се да разбереш и ти го направи. Втурнах се да сбъдвам мечтата си, без да поглеждам назад, казвайки си, че това ще ме направи истински щастлива.

Неосетно бяхме стигнали летището. Избърсах стеклата се сълза, платих и слязох. Днес отново съм на път. Отивам да търся онова, което изгубих преди 6 години.