Опитвам се да заспя. Загубих любимата си книга на ЖП гарата в Неапол.

Завита съм с масайско покривало и гърбът ме боли, тъй като ме продуха докато мечтаех по брега с поглед, провесен от една подивяла лодка, защото не исках да се разделям с мястото, от което бързо си тръгвахме надалеч. Съседът също будува. От прозореца му се чуват произнесени с патос реплики от италианска телевизионна новела, които спокойно биха могли да бъдат и разговор на улицата.

Мисля си какво беше преди близо 10 години, когато бягах към голямата любов с един самолет, а човекът до мен ми каза: "Ако се съмняваш, отиграй ситуацията, изживей го". Същата нощ направих нещо, като да скочиш с парашут в океана, без да можеш да плуваш, но беше вълшебно. Тогава не ме болеше гърбът и единственото, което държеше мислите ми в земна орбита, беше обичта към семейството. Иска ми се и дъщеря ми да ме обича, както аз тях и да бяга към любимите си хора и места, да бъде там, където е сърцето ѝ или поне да се завръща често.

Сега, докато сме прегърнати и ръчичката ѝ е заспала на слънчевия ми сплит, си представям, че летя над скалист бряг, над който има гигантска статуя на Нептун, а на самия ѝ връх лежи нимфа с пурпурна опашка. Тя ме гледа и ме моли да я пусна в морето с тъжни очи. Сигурно това е душата ми, моли ме да я пусна да плува свободно, да се отпусне над слънчевите вълни, заслушана в музиката на вятъра и да сънува щастие. Да бъде там, където нищо не липсва.