Възрастният мъж седеше на брега, гледаше втренчено красивото небе и слушаше мелодията на вълните. Той прехвърляше разговора, който се състоя между него и сина му преди час, в ума си.

- Баща ми, аз си тръгвам.

- Накъде този път?

- Накъдето ме повее вятърът.

- Защо, сине? Не можеш ли да се опиташ поне за година да останеш при мен и майка ти? Липсваш ни, когато толкова често те няма.

- Не мога. Не виждам смисъл в това да се застоявам на едно място. Искам да пътешествам, да обикалям света, да ловя нови емоции.

- Ти си знаеш най-добре, сине. Знай, че ние сме тук и ще те чакаме.

- До скоро, баща ми!

- До скоро, сине! Ще чакаме вести, когато пристигнеш. Едно писмо от теб толкова много ни радва всеки път! Дава ни надеждата, че някой ден ще се върнеш отново при нас.

Синът се усмихна, прегърна баща си и си тръгна. Самота се разпростря наоколо, придружена от обичайната тъга. Тази вечер залезът беше повече от красив. Той бе толкова изкусно нарисуван, че чак създаваше тягостност в душата на възрастния мъж. Той се загледа в този ярък огън на небето, който се отразяваше в морето.

Мъжът стана от пейката и закрачи по брега. Целият му живот премина пред него като на филмова лента. И чак сега осъзна колко бързо е минало времето, колко трудно е да се захванеш за един момент и да се опиташ да се задържиш за него. Така както се опита да задържи момента, в който за последен път видя усмивката на сина си.