От ледените пипала на зимата беше останала само една локва. Някои минувачи я използваха, за да се уверят, че изглеждат така както се очаква от тях – прилежно. Или пък, да проверят за остатъци от баница между зъбите. Ех, това ядене в движение! Не е полезно, но важността на забързания човек, уж, идвала от действието на крак. Освен града, зимата беше сковала и сърцето на Борис. Всички онези импулси в тялото му, които го караха да се чувства жив, се бяха превърнали в музейни експонати.

С настъпването на пролетта, Борис ежедневно минаваше покрай онази локва, но нито веднъж досега не се беше огледал в нея. Странно, защото Борис държеше да изглежда прилежно, въпреки че редовно се успиваше и хапваше баница по път за работа.

Онзи следобед Борис приключи със закуската на крак на петдесет метра източно от локвата. Докато скъсяваше това разстояние, ръцете му режеха с махове пространството между миналото и бъдещето. На няколко сантиметра от локвата Борис усети люспа от коричката на баницата между зъбите си. Премахна я с език. За да се увери, обаче, този път се огледа в локвата, а върхът на пръстите му докосна моите. (И аз надничам, обичам да съм спретната.) Това предизвика импулс, който съживи тялото му. Той тръгна нагоре по ръката към рамото, откъдето продължи пулсиращ към шията. Лабиринта от нерви позволяваше на импулса отново да поеме по толкова много пътища. Зачудих се, дали пък няма да се спусне към сърцето? Дрехата на Борис ми попречи да видя.